Сред всички страхове, които обитават човешкото съзнание, страхът от смъртта е най-древният, най-постоянният и най-парадоксалният. Смъртта е сигурност – единствената, която не подлежи на съмнение – и въпреки това именно тази сигурност е източник на дълбока тревожност, съпротива и дори отчаяние. Още Епикур е отбелязал парадокса: «Смъртта не ни засяга – когато сме ние, я няма; когато я има, нас ни няма.» Но въпреки този философски успокоител, ужасът от смъртта – или от самото умиране – продължава да терзае милиони хора, независимо от време, място и убеждения.
От какво точно се страхуваме?
Съвременната психология прави разграничение между страха от смъртта и страха от умирането. Първият е метафизичен – той обгръща мисълта за края на съществуването, за загубата на себе си, за преминаване в нищото или в непознатото. Вторият е по-конкретен и физиологичен – свързан с болка, страдание, деградация и загуба на контрол в последните мигове.
Психиатърът Ърнест Бекър в книгата си «Отрицанието на смъртта» изтъква, че целият човешки културен проект е, в същността си, стратегия за справяне с ужаса от небитието. «Човекът е бог, който знае, че ще умре» – пише той. Именно тази дълбока когнитивна пропаст между животинския инстинкт за самосъхранение и човешкото съзнание за смъртта ражда вътрешна тревожност, която подкопава психиката, дори когато не е ясно изразена.
Невропсихологически изследвания показват, че дори споменаването на думата «смърт» активира мозъчни региони, свързани с бдителност и отбранителна реакция – амигдала, хипоталамус, стволови структури. Екип от Университета на Кент, под ръководството на Том Писчевски, провежда изследвания с магнитен резонанс, които показват, че мозъкът несъзнателно избягва темата за смъртта – дори когато я обмисляме, дълбоко в себе си «не вярваме», че ще умрем. Това е форма на защитен механизъм.
Страховете: болката, празнотата, съдбата
Изследователите от Американската психологическа асоциация разграничават три основни типа страх, свързани със смъртта:
- Екзистенциален страх – страх от изчезване на съзнанието и идентичността.
- Социален страх – какво ще стане с близките, какво ще бъде нашето наследство, как ще бъдем запомнени.
- Физически страх – от страдание, болка, задушаване, недъг.
Тези страхове често се преплитат. При тежко болни пациенти доминира страхът от процеса на умиране, докато при млади и здрави хора страхът се пренасочва към мисълта за изчезване на «аз»-а. Това обяснява и парадокса, че много възрастни хора се страхуват по-малко – у тях страхът от края отстъпва на примирение, дори на любопитство. Изследвания на Elisabeth Kübler-Ross показват, че в терминална фаза най-честата емоция не е паниката, а тъгата – заради невъзможността да се довършат важните неща.
Вярващи и атеисти: еднакво ли се страхуват?
На пръв поглед би изглеждало логично, че вярващите се страхуват по-малко – за тях смъртта е преминаване, а не край. И наистина, някои изследвания подкрепят тази хипотеза. Например проучване на психолога Пол Вонг от Trinity Western University установява, че хора с дълбока религиозна убеденост показват по-ниски нива на «терминална тревожност». Но интересно е, че същото проучване разкрива U-образна зависимост – най-малко се страхуват дълбоко вярващите и дълбоко невярващите, докато колебаещите се – агностици, хора с повърхностна вяра – изпитват най-високи нива на тревожност.
Православният богослов отец Александър Шмеман отбелязва: «Християнинът не бяга от смъртта, но я гледа в лицето с увереността, че тя вече е победена.» Тази нагласа превръща страха в надежда, а края – във врата. За атеиста смъртта може да е просто край на съзнанието – без страдание, без съдене, но и без смисъл. Това води някои философи – като Жан-Пол Сартр – до мрачни изводи за абсурда на съществуването. Но за други, като Ричард Докинс, именно временността прави живота красив: «Ние ще умрем, и това ни прави щастливи, защото сме имали късмета да живеем.»
Интересен поглед дава и антропологията: в племенните култури страхът от смъртта е значително по-слаб. Смъртта е вплетена в ритъма на природата и общността, не е «индивидуална катастрофа», а «преход в цикъл». В индустриалните общества тя е изолирана, табуизирана, отдалечена – и това усилва ужаса.
Как се лекува страхът от смъртта?
Психологически средства
Един от най-успешните подходи е екзистенциалната терапия, разработена от Ирвин Ялом, която приема страха от смъртта като неизбежен, но трансформира отношението към него. Ялом насърчава клиентите си да използват мисълта за смъртта като източник на автентичност – да живеят така, че да не съжаляват, когато краят дойде.
Друг подход е когнитивно-поведенческата терапия (CBT), особено при хора с обсесивни мисли за смъртта. Тя използва техники за реструктуриране на мислите, излагане и десензитизация. Mindfulness практики също доказано намаляват тревожността, като учат човека да пребивава в настоящето.
Фармакологични средства
Макар и слабо специфични, някои медикаменти помагат при страх от смъртта, особено когато е част от генерализирана тревожност или депресия. Бензодиазепините, SSRI (като сертралин, есциталопрам) и някои антипсихотици се използват в палиативната психиатрия. В последните години се провеждат експерименти с психеделици – като псилоцибин – при терминално болни пациенти. Изследванията в Johns Hopkins University показват, че дълбоки мистични преживявания, предизвикани от псилоцибин, значително намаляват страха от смъртта, като променят отношението към живота.
Смъртта в изкуството и културата
Изкуството винаги е било арена за осмисляне на смъртта. От средновековните «танци на смъртта» и мрачните натюрморти, до филмите на Ингмар Бергман и романите на Толстой – културата дава образ на невидимото. В «Смъртта на Иван Илич» героят открива, че най-големият ужас не е самата смърт, а това, че е живял «неподлинно». Това литературно прозрение е валидно и днес – страхът от смъртта често крие страх от непреживяния живот.
Съвременното кино също предлага дълбоки разкази – като «Wit» (с Ема Томпсън), който показва как интелигентна жена се изправя пред смъртта не с героизъм, а с постепенно разбулване на илюзиите. Такива произведения не лекуват страха, но му придават форма, а формата – казано с думите на Робърт Пен Уорън – е «начинът душата да диша».
Между осъзнаването и утешението
Модерният свят се опитва да заглуши темата за смъртта – тя е изтласкана в хосписи, затворена зад болнични паравани, заличена от медиите. Но човек не може да избяга от нея. Мъдростта не е в отричането, а в осъзнаването. Смъртта ни дисциплинира. Тя е рамката, без която животът би бил безкраен, но и безформен.
Както пише Стивън Кейв в книгата си «Безсмъртните», човешките култури са измислили четири стратегии за справяне със смъртта:
- вяра в задгробен живот;
- вяра в прераждане;
- стремеж към слава;
- генетично безсмъртие чрез потомство.
Но нито една от тях не е напълно ефективна. Единственото сигурно остава живеенето тук и сега – осъзнато, достойно и с грижа.
И може би не е толкова важно да не се страхуваме от смъртта, а да не позволим този страх да ни лиши от живот.
А по повод всичко това св. Иоан Златоуст е казал:
«Смъртта не е страшна за онзи, който живее добродетелно. Тя е като сън, като преминаване от бедствие към покой, от буря към тишина. Не смъртта е страшна, а съвестта. Когато си сторил зло, страхът идва не от смъртта, а от съзнанието за вината. Затова, ако искаш да не се боиш, живей така, че да си чист от укор. Щом душата ти е права пред Бога, и да умреш, няма от какво да трепериш.»
