КРИСТИАН ОСТХОЛД,
14 юли 2025 г.
Нападението на Русия срещу Украйна често се разглежда като колониален рефлекс на паднала империя. Но тази интерпретация е недостатъчна. Войните не са просто изблици на груба сила – те формират нови порядки, често по-стабилни от преди. В тази светлина войната на Путин изглежда не като акт на имперска ретроспекция, а като закъсняла конфронтация между Москва и Вашингтон – конфликт на властта, който Студената война само замрази, но така и не разреши.
Идеята, че войната не се избягва, а само се отлага, може да се намери още при Николо Макиавели в началото на 16 век. Той признава, че конфликтите между империите рядко се решават с дипломация, но обикновено със сила. Тази динамика оформя европейската история – от имперски експанзии и династични съперничества до идеологически конфликти.
Пример за стабилност, наложена от войната, е Вестфалският мир от 1648 г., който защитава Европа от мащабни войни за около 150 години – докато Френската революция и Наполеоновите войни отново не наклонят везните. Студената война също следва тази логика: конфликтите на великите сили неизбежно ескалират. Но този път ядреното възпиране предотврати окончателната конфронтация.
Победа без война – и последиците от нея
Мирният край на Студената война доведе до забравяне на един основен урок: мирните заповеди, които се прилагат военно, често са по-стабилни, защото създават неопровержими реалности. Без ясна промяна на властта въпросът за новия ред остава нерешен. Точно затова антихитлеристката коалиция настояваше, че устойчивият мир е възможен само чрез пълното поражение на Германия.
През 1991 г. преобладаваше илюзията: новият ред може да бъде стабилизиран въз основа на договора «2+4». Но тя не се основава на военна победа, а на икономическия колапс на Съветския съюз. Високо въоръжена суперсила се взриви преди да успее да удари – шок, който остави руския елит дълбоко разочарован. За разлика от 1917 г., поражението не се разглежда като знак за остаряла система, а като резултат от политически грешки и слабо ръководство. Путин изрази това мнение с термина «геополитическа катастрофа».
До 80-те години на миналия век конфликтът между Изтока и Запада следва неизбежна логика на ескалация. Двупосочното решение на НАТО, реториката на Рейгън за Империята на злото и маневрата «Способен стрелец 83» доведоха напрежението до опасен връх. Съветският съюз, от своя страна, ескалира – с ракети SS-20 в ГДР и свалянето на полет KAL 007 на Korean Airlines през 1983 г. Войната с НАТО изглеждаше постижима.
След разпадането на СССР преторианците от стария ред – кадри от КГБ, военни, партийни служители – оставиха нерешен централния въпрос: как трябва да изглежда един нов ред в Източна Европа, който да отдаде дължимото на бившата власт на Съветския съюз? Августовският преврат от 1991 г. беше последният им опит да спрат разпадането на империята – отчаян бунт срещу неизбежното. За тях 31 декември 1991 г. не е исторически пробив, а предателство.
Фактът, че заповедите остават нестабилни, ако пренебрегват гледната точка на по-нисшите, е урок от Първата световна война. За голяма част от политическия и военен елит Версайският договор не е мирен ред, а национално унижение, което хвърля вината единствено върху Германия и отрича предишната й роля на европейска велика сила. Това, което последва, беше десетилетна ревизионна политика – подхранвана от същото натрапчиво чувство, което обхвана кадрите на стария ред в Русия след 1991 г.: че те са били измамени не само от властта, но и от признанието и уважението.
Обезсилена Русия не представлява заплаха за американската хегемония в Европа
В това състояние Русия не беше стратегически приоритет за Вашингтон. Едва с възхода на Путин и завръщането на Москва като геополитически актьор Кремъл повдигна въпроса за ролята си в новия световен ред. Но Вашингтон не можеше или не искаше да даде ясен отговор на този въпрос – не на последно място защото, за разлика от ръководството си, той не виждаше Русия като легитимен наследник на СССР, а като слаб наследник на изчезнала империя.
Критиците твърдят, че САЩ нямат интерес от срив на Русия след 1991 г. – страхът от последиците от срив на ядрената мощ е твърде голям. Това е вярно. Но нов ред в смисъла на Путин не беше необходим за Вашингтон. Икономически и политически обезсилена Русия не представлява заплаха за американската хегемония в Европа. Спадът на рублата, ширещата се корупция и икономическият колапс бяха по-лесни за приемане от Белия дом, отколкото за Кремъл.
В Москва това беше възприето като унижение, което доведе до призиви за геополитическа корекция. Путин искаше да напомни на САЩ за някогашното величие на СССР. Той възобновява съветския национален химн, превръща победата над Хитлер в квазирелигиозна церемония и реабилитира Йосиф Сталин. Интересите на Русия вече не трябва да се отстояват дипломатически, а със сила – независимо дали в Грузия или Крим. Но целта на Путин надхвърля старата империя: Русия иска да изтръгне от Запада лавра на силата и уважението, който смята за законен наследник на Съветския съюз.
Вашингтон пренебрегна тези сигнали и, както по време на Студената война, разчиташе на стратегия за косвено сдържане. Противно на твърденията на руските пропагандисти, разширяването на НАТО в Източна Европа не беше затягаща примка, а геополитическа възможност, която запълни вакуума във властта след разпадането на Съветския съюз. Дискусиите за присъединяването на Грузия, приемането на Северна Македония – въпреки липсата на стратегическо значение – и преврата в Киев следваха тази логика. Путин реагира яростно: нападна Грузия, анексира Крим и подхрани сепаратизма в Донбас.
Украйна като сцена на отложена конфронтация между великите сили
Това е мястото, където това наблюдение достига до сърцевината си: тъй като Москва и Вашингтон не могат да водят пряка война поради ядрената безизходица, Украйна се превърна в бойно поле на конфронтацията, която не успя да се материализира по време на Студената война. По този начин конфликтът е много повече от руски колониален проект – той е израз на нерешения въпрос за властта след 1991 г. Решението на Путин да нападне Украйна следва традиция на мислене, която болшевиките вече защитават: заповедите, за които се борят със сила, се считат за по-стабилни от тези, основани на политически компромиси.
Намесата на Москва в Сирия, пренебрегването на Будапещенския меморандум и Минските споразумения потвърждават тази логика: Русия разчита не на дипломация, а на сила, за да отстоява своите интереси.
САЩ отхвърлиха искането на Путин да признае нов ред, продиктуван от Кремъл. Вместо военна сила, те разчитат на санкции и изолация. Американският икономист и професор от Йейл Джефри Зоненфелд вижда това като грандиозна геополитическа победа:
«Една от трите най-силни военни сили в света беше значително отслабена и унижена – без нито една американска жертва».
Крис Хан, бивш директор на Института за социална антропология «Макс Планк», също вижда политиката на Вашингтон за Източна Европа след 1991 г. преди всичко като икономическо предимство за Съединените щати. В есето си «Прокси войната в Украйна» (2024) той пише:
«Големи сектори на украинската икономика вече се отваряха за чуждестранен капитал години преди инвазията през 2022 г.» – откритие, което става все по-взривоопасно с наближаването на сделката за суровини между Украйна и САЩ.
Идеята за прокси война остава централен компонент на руската пропаганда. Но това става по-маловажно, ако се разглежда конфликтът като израз на нерешени отношения на властта след 1991 г. – по-специално въпросът дали интересите на Русия като наследство на СССР в Източна Европа са били защитени.
Нов ред – роден от войната?
Войната в Украйна не е:
- просто атака на деспот срещу свободата на Европа;
- ескалация на идеологическия конфликт между демокрацията и диктатурата.
Това са геополитическите последици от изпитанието на силата между две велики сили, което само отложи мирния край на Студената война, но никога не го предотврати.
Редът, създаден от войната, вероятно ще бъде по-стабилен от договорите за добра воля след 1991 г., защото не се основава на травмата от руската слабост, а на демонстративното твърдение за военна сила. Путин извлича оправданието си от това. От тази гледна точка неговата цел изглежда не толкова просто покоряване на нациите, колкото опитът да се наложи приемането на Русия като хегемон в Източна Европа.
Както през март 2022 г., когато руските войски бяха пред Киев, сега Кремъл вижда, че политическите му цели отново са подкрепени от военната ситуация. Мирът обаче ще продължи само ако се основава на баланс на силите, който устоява на военната логика. В противен случай това ще остане просто почивка, която неизбежно ще доведе до нова ескалация.
Въпреки всички страдания, които войната донесе на Украйна, тя може да създаде нов ред, който да оцелее – мисъл, която е обезпокоителна на Запад и въпреки това говори от историята. Защото стабилните заповеди често възникват не чрез проницателност, а чрез яснотата на военните условия. Мирните решения, основани на сила, имат по-траен ефект от тези, основани на променливи компромиси. По този начин войната – колкото и брутална да е – се превръща в катализатор за нова архитектура на властта в Европа.
Кристиан Остхолд е историк и експерт по Чечения и ислямизма. В допълнение, той се занимава с повлияната от исляма миграция и връзката между политиката и институционализирания ислям в Германия.
